моите приятели

Благословена съм с много приятели. Срещнала съм ги на различни места, по различни поводи, в различни моменти от живота ми, но винаги е имало онзи миг на разпознаване, който сякаш добавя нов цвят, нов щрих в картината на живота ми…

Ето, например, Откривателят на пътеки е до мен, когато се чувствам изгубена и не знам накъде да поема. Той ми се усмихва и ми казва: ‘Момиче, ето го. Виждаш ли?’ И аз кимам, защото мъглата пред взора ми се е вдигнала, а после тръгвам в посоката, която ми е посочил и се озовавам на чудесни и приказни места. Той е светлина.

Или Тълкувателката на сънища. Тя винаги за всичко има виждане и го заявява категорично, което беше причината някога да я наричам ‘последната инстанция’… Сънища, преживявания, илюзии – всичко е открито за нея. Често, когато всичко се е разтърсило в мен, около мен, тя ми дава онова островче, на което да стъпя, за да се огледам преди да се гмурна отново. Тя е изпълваща (като проникновенията, които преживява).

А Тъкачът на реалности… Е, той си е страшничък. Преди да го срещна даже не знаех какво точно значи думата ‘страх’ – беше първото чувство, което преживях при срещата си с него (и още го усещам, ако внимавам)… С него една разходка през почивния ден из планината се превръща в борба на живот и смърт, в която е нужно да се потопя в себе си, да бъда себе си напълно и изцяло, за да оцелея… С него имам усещането, че уча не за месеци, седмици, дни, а за минути, секунди, мигове. Той е разтърсващ (като познанието, което носи в себе си).

Преди време срещнах и Магическото огледало. Усъвършенствал се в отразяването на другите, той ми показа неща в мен, които бях заровила надълбоко. Сред тях имаше такива, които дълги години бях крила, мислейки ги за ужасни, а се оказаха творения на неразбирането ми… Открих толкова много прекрасни неща… И отново се влюбих в живота си, в пътя си, в себе си. А Огледалото? Той е прозрение (като осъзнаванията, които предизвиква) и ефимерност (като образите, отразяващи се в него).

Част от тази група, но и някак извън нея е Сладкият, както често го наричам. Той придава друго измерение на живота ми. С него няма нужда да сме близо един до друг физически – винаги усещаме другия, където и да се намираме, каквото и да правим. И от думи нямаме нужда. Обичаме да говорим, защото и двамата се наслаждаваме на красотата на езика… Обичаме красотата във всички нейни проявления… Но общуването ни е отвъд думите… както и разбирането ни. Той е безусловно приемане и любов.

И стигнах до моята Противоположност. Тя всъщност изобщо не е ‘анти’, напротив много ‘за’ е… за търсенето, за живота, за това да си себе си… Понякога имам чувството, че сме толкова различни… сякаш сме две крайности, които са невъзможно далеч. И точно тогава виждам как сме едно… Нея ще избера, ако трябва да прекарам живота си на самотен остров само с един човек. Тя е допълваща.

Радвам се, че се познаваме, мои приятели. Благодаря ви, че ви има и че сте такива, каквито сте!

P.S. Списъкът не е изчерпателен, но е някакво начало…