Dreamingshewolf's Blog











{18/02/2012}   моят избор

Някога, в един друг живот, трябваше да си представя една среща. Тогава пред мен се ширна зелена поляна, из която тичаше голям черен жребец. Вятърът развяваше гривата му, мускулите му се движеха изящно под копринената кожа, изглеждаща почти синя на слънчевите лъчи. От него се излъчваше сила и изящество, спиращи дъха. А аз застинах в края на гората, омаяна от гледката, пиеща с очи красотата. Стоях там и не помръдвах, копнеейки той да ме забележи… страхувайки се да привлека вниманието му.

Тук-и-сега, в този живот, отново излизам на ливадата. Конят е голям  жребец, чиято красота изпълва съществото ми с възхищение. Отново спирам в края на поляната. Но сега всичко е различно, защото страхът липсва – останал е в онзи, другия живот. Мястото му е заето от любовта, от безусловното доверие в себе си и в живота. Усещам как от мен се излива любовта, която съм и ме свързва с жребеца, който лети из зелената трева. Красотата му е отражение на моята. Моята красота е отражение на неговата…

Жребецът обръща глава и ме вижда. Застива за миг, а след това, привлечен от онова, което е отвъд нас, се приближава. Все още стоя без да помръдвам, но съществото ми се е отворило изцяло, потопено в любовта и светлината… Главата на жребеца се навежда и ме докосва нежно. Протягам ръка и погалвам челото му, усещайки как тялото му излъчва живот и сила. Стоим, застинали в цялостта, а кръговратът на любовта се затваря около нас, през нас… После той обръща глава, подканяйки ме. Следвам порива, който ни е събрал. Краката ми обгръщат широкия му гръб. Жребецът се изправя. Политаме…

Животът започва отново.

Advertisements


При цялото многообразие на тази реалност аз съм избрала да се въртя в кръгове, преигравайки едни и същи модели. В една от книгите си Ерих Фром казва, че всеки избор, който правим, органичава броя на последващите възможности за избор… и така, докато пред нас остава един-единствен избор. Което пък изобщо не е избор.

Идва момент, в който единственият начин да изляза от пашкула е като го разкъсам. Точно в този миг застивам между ‘има’ и ‘само’… Има я тъгата по отминаващото, но то си отива по реда. Само трябва да го пусна. Има го и страха от непознатото, но то така или иначе идва. Само трябва да се отворя за него…

“Come to the edge, we said. And they said: No, it’s too high.

Come to the edge, we said. And they said: No, we will fall.

Come to the edge, we said. And they very reluctantly came.

And we pushed. And they flew.”*

*1 Giant Leap, ‘Come to the Edge’



{06/02/2012}   synchronicity

Все още на моменти имам усещането, че се лутам из старите коридори, опасващи лабиринти без изход и изпълнени със застоял въздух. Ходя разсеяно из тях, с очи, забулени от спомени… и болка. Дори не знам какво търся там. Себе си? Едва ли.

Реалността си проправя път през мъглата, която ме е обвила. Цветове, звуци, миризми. Светът на изобилието, сред който съм, прелива от дарове, изпълващи всеки миг от живота ми. Щастието е тук-и-сега. Както и аз.



et cetera