Dreamingshewolf's Blog











Радостният ден започва с едно малко човешко същество, което ти доверява отговорната задача по неговото преобличане… Събличането на пижамата; обличането на дрехите; обуването на чорапите; и търсенето на обувките из къщата… Следва кратко, но интензивно пазаруване на любими неща (пет вида чай, три вида боб и сушени плодове). А после… После е прозрението, отключено от преживяването в една църква. Прозрението за това, което е нужно – цялостното и безрезервно отдаване на Любовта… И мъглата навън е изтласкана от слънцето, което протяга лъчите си, обгръщайки целия свят.

Тъжният ден… Той започва с неразбиране… С желание, което изпълва тялото и липса на отговор от човека насреща. С протегната ръка, която спира насред път и се връща назад, загубена, търсеща закрила в близостта на тялото. С отклонен поглед, прикриващ напиращите сълзи. С мълчание, опитващо се да скрие треперещия глас… Отсреща идват думи – издигнат щит в една илюзорна битка. И внимание, от което боли. Сълзите намират пътя си навън, но са бързо и старателно избърсани… Следва бягство… сякаш може да избягаш от себе си.

Advertisements


Ето, че отново ме засърбяха ръцета да пиша. И отново ми се пише за големи неща. Kакво ли е по-голямо от приказките за една разказвачка на приказки? Е, оказа се че има – откровенията.

За една разказвачка светът е изграден от приказки. Те са навсякъде около нея – огрявани от слънцето или прошепнати на нечие ухо…  носени от вятъра или изкрещяни срещу смълчания свят… весели или тъжни… кратки или дълги. За възприятията на разказвачката всичко се превръща в приказка – както това, което се случва с другите, така и това, което изпълва вътрешния й свят. Тя диша приказки, пие приказки, храни се с приказки. Приказките са като разноцветни перли*, с които тя си играе, преподреждайки ги в нови и красиви пана.

И това е толкова увлекателно, че понякога разказвачката забравя, че това е игра и започва да пресъздава приказките в реалност. Казва си: ‘Че какво е реалността, ако не една по-голяма и по-сложна приказка?’. И приказките, които разказва събират реалност, пренареждайки света, в който тя живее. Защото думите имат сила. И колкото по-голяма е дарбата на разказвачката, толкова по-реални са приказките, които тя сътворява. Постепенно те я обгръщат, докато тя забрави реалността и се остави да бъде носена в Безкрайната Приказка**…

И тогава, в дълбините на съня, създаден от приказки, разказвачката усеща разтърсване. Като далечно повикване, когато си заспал дълбоко. Като внезапно дръпване, когато си се отдал на мислите си, забравяйки тялото си да се скита безпризорно… Разказвачката преживява единственото, което може да разкъса паяжините, изтъкани от приказки – откровението. И тя замира, защото откровението е отвъд думите, с които тя се е обградила. Разказвачката отваря очи и после… ги отваря отново***.  Светът се разтваря пред съществото й с всичките си багри, с цялата си любов и светлина. И тя се разтваря за света, отдавайки му се безрезервно.

 

*играта на стъклени перли е чудесно описана от Херман Хесе – един знаменит разказвач

**или Приказка без край, както я е кръстил Михаел Енде

***с благодарност на любимия ми Тери Пратчет, който разказва забавни приказки по един красив начин



et cetera