Dreamingshewolf's Blog











{06/07/2011}   време е

Време е. Това, което е стаено отвъд думите, прокънтява в мен. Като звън на камбана, напомнящ за литургия, сватба, смърт… Всичко в своята цялост… Като крясък на гарван, викащ ме да тръгна накъдето е нужно… По Пътя със сърце.

Време е. Прегръщам Ангела на смъртта. Оставям се той да ме прегърне… И да отнесе със себе си всичко… Оставяйки единствено живота, който съм.

Време е. Усещам с цялото си същество, че бурята вече е тук, спускаща се над мен и носеща пълно унищожение… Оставяйки единствено светлината, която съм.

Време е. Изправям се с лице срещу бурята. Позволявам й да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката й. Там, откъдето е минала бурята, няма да е останало нищо*… единствено любовта, която съм.

Време е. Прекланям се и се отдавам на Живота, Светлината, Любовта.

* Перифраза на молитвата срещу страх от ‘Дюна’ на Франк Хърбърт

Реклами


А при посвещаването на мъртвите ще се случи следното: старият сън в ума ви ще умре завинаги. Да, ще си спомняте за паразита – за съдника, за жертвата и за предишните си убеждения – но паразитът ще е мъртъв.

Когато живеем в съня на планетата, все едно вече сме мъртви. Но който оцелее след посвещаването на мъртвите, получава най-прекрасния дар: възкресение. Да възкръснем означава да се изправим из мъртвите, да бъдем живи, отново да бъдем самите себе си. Да възкръснеш означава да бъдеш като дете – да бъдеш див и свободен. Но с известна разлика. Разликата е, че свободата е съпроводена от мъдрост, а не от невинност. Способни сме да се отърсим от опитомяването, да станем отново свободни и да излекуваме умовете си. Предаваме се на ангела на смъртта, знаейки, че паразитът ще умре, а ние ще продължим за живеем със здрав ум и съвършен разум. Тогава ще сме свободни да използваме собствения си ум и да управляваме собствения си живот.

Ето защо толтеките смятат, че ангелът на смъртта е наш учител. Той идва при нас и казва: „Разбираш, че всичко, което съществува, е мое, не твое. Къщата ти, партньорът ти, децата ти, колата ти, кариерата ти, парите ти – всичко е мое и мога да си го взема винаги, когато пожелая, но засега можеш да го използваш“.

Ако приемем ангела на смъртта, ще бъдем вечно и винаги щастливи. Защо? Защото той премахва миналото, за да позволи на живота да продължи. От всеки минал момент ангелът на смъртта взима мъртвата част и ние продължаваме да живеем в настоящето. Паразитът иска да носим миналото със себе си и затова е толкова тежко да бъдеш жив. Нима можем да се радваме на настоящето, когато се опитваме да живеем в миналото? Защо да носим товара му, когато мечтаем за бъдещето? Кога ще живеем в настоящето? Това ни учи да правим ангелът на смъртта.

Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения или Практическо ръководство за лична свобода“



et cetera