Dreamingshewolf's Blog











Най-дълбокият ни страх не е, че сме неадекватни. Най-дълбокият ни страх е, че сме неимоверно могъщи. Нашата светлина, а не нашият мрак ни плаши най-много. Питаме се: „Кой съм аз, че да бъда блестящ, великолепен, талантлив и невероятен?“ Всъщност кой си, че да не бъдеш? Ти си дете на Бог. Да се правиш на нещо по-малко от това, което си, не е от полза за света. Няма нищо просветлено в това да се свиваш, за да не се чувстват неуверени другите в твое присъствие. Всички ние сме създадени, за да блестим, точно като децата. Родени сме, за да проявим славата на Бог, който е в нас. Това не е само в някои от нас; то е във всички. И когато позволим на собствената си светлина да засияе, ние несъзнателно даваме на хората позволение да сторят същото. Когато се освободим от собствения си страх, нашето присъствие автоматично освобождава другите.

Мариане Уилиямсън, „Завръщане към любовта: разсъждения върху принципите на Курса по чудеса“

Advertisements


{16/11/2011}   за любовта

Неусетно желанието да пиша за любовта се промъкна в мен. Постоя в ъгъла, гледайки ме косо, подканящо някак. Приех поканата. Следвайки го се изправих пред нея – любовта, която ме обгражда; любовта, която ме изпълва; любовта, която съм. Любовта.

Вглеждайки се навътре осъзнавам, че тя винаги е била с мен. От самото начало. И даже преди началото… Но помня и другите мигове-вечности. Онези, в които съм толкова далеч от същността си, че дори и ехото на любовта е отшумявало, оставяйки ме самотна и уплашена, хлипаща в тъмнината, виеща от безсилие.

Толкова е лесно да се изгубя в лабиринтите на ‘искам’ и ‘трябва’. Искам да бъда това, трябва да бъда онова… Моите приказки и чуждите приказки. Пътеките, отвеждащи далеч от същността ми… И също толкова лесно е да се намеря – там, между два удара на сърцето, между вдишването и издишването, в тишината вътре.

Последното ми намиране беше разтърсващо. Може би защото не знаех, че съм се загубила. Бях го пропуснала, твърде заета да разказвам приказките си. Вървях по света с отворени очи, а всъщност спях – застинала в кехлибарения къс на сънищата наяве. Дълбоко в себе си усещах разминаването между реалността и това, което бях съградила около себе си. Но предпочитах да го затрупвам… под килограми, шоколад, вече четени книги. Напомнянето…

Напомнянето беше появата на един мъж-момче, търсещ себе си. Всичко, което си казахме и не си казахме; всичко, което направихме и не направихме; всичко, което бяхме и не бяхме… е маловажно. Просто форма, удържаща в себе си същността и позволяваща й да се прояви в нас, чрез нас. А същността е любовта. Любовта, изпълнена с разбиране и осъзнаване. Любовта, която разтърсва въображението и дарява крила. Любовта, която променя из основи реалността и дава смисъл на битието. Любовта, която изпълва със светлина и живот. Любовта, която ни води към себе си.

Изправена пред любовта мога да кажа единствено ‘Благодаря! Щастлива съм, че те има. И че съм част от теб.’



{13/11/2011}   letting go

Сутрешна разходка из есенна гора. Камбанен звън събужда нещо задрямало. Спомени, шумящи под краката като опадали листа. Плахи слънчеви лъчи високо горе. Студено. Много студено. Слънцето е толкова далеч, че трябва да протегна цялото си същество, за да усетя присъствието му.

Спомените-листа придават все по-осезаема форма на онова, задрямалото. Мигрената се настанява на обичайното си място. Чест посетител в любимото си кресло, познаващо формата му. Съпротивата да тръгна навътре усилва болката. Гадене. Невъзможност за движение.

Няколко думи от текста на отдавна слушана песен. Отново съпротива. Идва моментът, в който точката на поносимост е достигната. Песента е намерена и звучи през колоните, които ме обграждат като верни кучета, чакащи търпеливо приумиците на странната си стопанка… След първите акорди сълзите закапват по голия под.

Изпращам песента на любим човек. Отсреща връщат една, втора, трета песен. Споделяли сме същата група последния час. Думите прескачат между два отдалечени кварталa. Някак си бързо и неусетно се стига до темата за водата. С нея идва и песента. И цитатът:

Letting go, it’s so hard
The way it’s hurting now
To get this love untied
So tough to stay with thing
‘Cause if I follow through
I face what I denied
I get those hooks out of me
And I take out the hooks that I sunk deep in your side
Kill that fear of emptiness, loneliness I hide*

Спомените се разлитат под напора на осъзнаването. Под тях се показват корени – стари, дълбоки и криви. Докосването до тях носи болка… и облекчение. Сълзите отмиват остатъците от мигрената. Остава само ехо… сенки, залутани из пещерите. Горещината, струяща отвътре изпълва пространството.

* Peter Gabriel, ‘Washing of the Water’



et cetera