Dreamingshewolf's Blog











{26/07/2017}   непосилно

Не знам как да спра да те обичам. Това е отвъд силите ми на супер жена…

Не знам как да спра да те обичам. Спомените за теб са вълните на океана, играещи си с брега. Идват и се оттеглят. Тръгват си и връхлитат обратно…

Не знам как да спра да те обичам. Може би не трябва. Да знам. Да спра. Да те обичам.

Advertisements


Но ти би трябвало да знаеш къде си си поръчала щастливото пътуване.

Харесва ми тази мисъл…

Може да излезе някоя приказка от нея.’

 

моето щастливо пътуване… ммм… има вкус на черен шоколад с боровинки и лавандула… неочакван, изпълващ, с изумителен послевкус… кадифе с виолетови нюанси

моето щастливо пътуване е раждането на една картина… бяло платно, шпатули и четки… и леко встрани купчинка бои… избирам тези, които ме викат… плавно, бавно… или пък бързо, насечено… започвам да ги смесвам, натрупвам, оформям върху платното… пласт върху пласт върху пласт… спирайки на гара ‘достатъчност’

моето щастливо пътуване е танц с Живота… лееща се нежно мелодия… стъпка встрани, подскок, главата леко наклонена, изливаща се светлина… музиката се променя… ходилата са вкоренени здраво, трупащо се напрежение в мускулите на бедрата, хукнало от центъра на сърцето торнадо… скок в неизвестното

моето щастливо пътуване е сливането с душата ми… следването на знаците, които тя ми оставя на чаровни места – бяло перо, падащо от празното небе; думи, дочути между тишишата на музиката от слушалките; сърце в снежната стъпка на дете… изпълнено с привидни противоречия… като протягането нагоре, което ме води все по-навътре в себе си… толкова много любов

моето щастливо пътуване… усещания, визии, чувства, движения… чувственост, мекота, преливащо изобилие… нежна ръка, която приглажда гарвановите ми пера, разрошени от вятъра

 

pink-heart



Другата ми половина току-що пристигна. Още замаяна от пътуването се оглежда през очите, които до момента съм ползвала сама. Плахо се разгъва в своята част от тялото, докато разопакова ръчния си багаж. Не е съвсем сигурна какво да прави сега, когато най-после си дойде…

Предупреди ме да очаквам куфарите й… Както и колетите, изостанали по неизвесни перони и летища… А може би и площадки за космически кораби… Или из кабинетите на разноцветни психотерапевти… Не е съвсем сигурна точно откъде е минала през дългото си пътуване насам…

Не е съвсем сигурна. Точно като мен. Тепърва ще се уча как да живея цялостна.



Още една врата се затваря. На нея пише 2015. Поглеждам препълнените си ръце. И тази година беше изобилна. С дарове… Любими приятели. Красиви мигове. Светли осъзнавания…

И с други дарове… Самота. Болка. Гняв. Изгубено доверие. Спотаени страхове… Дарове, оставящи белези. За миг им отдавам цялото си внимание. Ненарушено.  Приемащо. Любящо.

Някои от тях още кървят. Капките кръв падат пред вече затворената врата – като дар и жертвоприношение… Като благословия. Благословията на Живота.

Поемам дълбоко дъх и оставям всичко от тази година да попие в мен. С приемане. С любов. С поклон.



{26/10/2015}   mantra

I don’t care. My mantra day after day, year after year… I don’t care. A futile attempt to push away the pain… I don’t care! The tantrum of desperation and desolation… of empty rooms and idle words…

But I’m tired of so much denying.

I care. An admission of my vulnerability… I do care. A surrender to my humanness… I do care! I’m sensitive, caring and loving…

I so…. do care!!!



{12/06/2015}   накърненост

Чувствам се натъртена до дъното на душата си. Сякаш някой е загребал надълбоко, остъргвайки много съществена част. До самия ръб… Усещам как всичко в мен вибрира. Уязвено. Свръхчувствително… Вибрациите се усилват, довеждайки до експлозия. След това се събира с плавно обратно движение, за да започне отначало. Затворен цикъл на самонараняване.

Различни думи с едно послание. Прокарващо граница, която не съм способна да прекрача. Опитвам се да разбера какво ми казва този повтарящ се през годините мотив. Послание от мен до мен, предавано от различни устни… „Ние сме само приятели“, „Имаме духовно-интелектуална връзка“, „Връзката ни е в горните чакри“… Как го написах преди поне няколко живота? „Пътят нататък е забранен. Само за мен“… Сега се обръщам и тръгвам навътре.

А вън слънцето изгрява. Толкова е просто.



{04/05/2015}   crossing the bridge

Стоя на ръба на бездната, която ни разделя. Върховете на пръстите ми опират в нищото. Отсреща стоиш ти. По-скоро усещам, отколкото виждам, че гледаш към мен. Чувствам копнежа, протягането, които минават през нас… Изпълват ни… Затваряйки пространството между нас… Съществата ни са напълно застинали…

Внезапно, между нас, като мираж, се появява мост. Създаден сякаш от въображението ни. Ефирен… Кракът ми, следвайки повика на сърцето, прави стъпка. После още една. Преди да дойде разбирането… И някак знам, че мостът става по-плътен с всяка наша крачка. Правя следващата стъпка. И още една…

Виждам само теб – крачещ към мен… Сияещ… Твоята светлина разпалва светлината в мен. Стъпките ми стават все по-уверени. Бавно, бавно се приближаваме един към друг… За да се срещнем по средата на бездната… Върху моста, създаден от душите ни.



{17/02/2015}   чужда болка

‘I have spread my dreams under your feet;
Tread softly because you tread on my dreams.’
W.B. Yeats

‘стъпвай леко, защото стъпваш по душата ми’, казват очите ти, докато все по-широко разтваряш вратите към болката, която носиш…. чуждата за мен болка… чужда до този момент.

леко, леко, леко…. леко, бавно и на пръсти се движа в пространството на чуждата болка. не правя резки движения. не издишам шумно. цялото ми внимание е в будността… да присъствам. съвсем ново за мен качество.

толкова ми е трудно да споделям тази тоталност. не знам как. за пръв път ми е… и за миг залитам към думите, които спускат воали… пречупвайки чуждата болка под странни ъгли… губя равновесие… после проглеждам отново.

през състраданието… резонирайки с моята болка… чуждата болка отваря нови измерения в сърцето ми.



Колелото се завърта отново… Издигайки ме нагоре по спиралата. И се отваря пространство за нови спътници и приятели. Вещи жени и мъже.

Сестричката… Нежните й пеперудени крила често докосват лицето ми… Тя е мека там, където аз съм твърда; приемаща там, където аз воювам; отдръпната там, където аз присъствам. С нея понякога ми е много трудно. Усилието да стоя присъстваща, отворена и обичаща, за да може душата й да кацне в сърцето ми и да се отпусне, е почти непосилно. И съм толкова благодарна за това. И за много други неща съм й благодарна… Тя е ефирност и светлина.

Индианката е голяма колкото света. Понякога имам усещането, че Земята се е разтворила, за да я роди… Когато тя е наблизо нещо дълбоко в душата ми се отпуска и знам, че всичко е точно каквото трябва да е… А в очите й танцува малкото момиченце и ми се усмихва закачливо… Няма толкова широки и дълбоки думи, които да обхванат присъствието й… Тя е древност и приемане.

Танцьорката… Тази, която изтанцува Живота. Тяло, правещо любов с пространството. Светът се завихря с нея, следвайки стари, свещени ритми… Стъпка. Стъпка. Завъртане. Стъпка. Поклащане. Скок… Музиката е кислородът, който захранва тялото й. Мелодията се носи през клетките й, извирайки навън, запалвайки Танца в другите… Тя е музика и вдъхновение.

Шаманката знае толкова начини да ме изцели… Понякога леко ме докосва с перо от екзотична птица, а друг път ме реже до кокал. Пътува до минали животи, алтернативни реалности, други светове… водейки ме към цялостност. През нея минават толкова много и различни гласове – пеещи, викащи, плачещи… За да изтъкат прекъснатите връзки… За да припомнят забравеното… За да отворят пространство за Любовта… Тя е грижа и изцеление.

Светлина на сърцето ми Дарът, който Животът ми поднесе. Поглеждам го и сякаш никого не съм виждала до сега. Светлината, която е, изпълва съществото ми с екстаз и ме оставя притихнала… Сърцето ми разтваря широко вратите си, а след това се разширява… още… и още…учейки се на доверие. Той ме докосва по толкова много начини, че непрекъснато се изненадвам. Донесе и състраданието в живота ми. Хванал ръката ми, той ме води в най-дълбокото, за да излезем от там по-плътни и истински… Той Е

tribu-5



{26/08/2014}   shattered

Действие четвърто:
Ръцете ми кървят, нарязани от хилядите парченца цветно стъкло, разсипани около мен. Късчетата блестят като току-що изровено съкровище. Но върху тях падат големите капки кръв и ме връщат към истината. Ехото от нараняващите му думи кънти из празнотата, резонирайки със сините фрагменти, напомнящи за цвета на очите му… Наситените капки кръв са единственият живот сред мъртвото великолепие на разтрошения стъклен сън.

Действие трето:
Малкото момиченце, което живее в мен, е прегърнало прекрасната цветна играчка, притискайки я до гърдите си. Лъчи светлина пробягват по различните повърхности, пораждайки усещането за случване. Момиченцето се взира в нея, стиснало я с целия копнеж на детството… Реалността, в облика на мъж-момче, протяга ръка към стъклената фигура. Силно разтърсване и пъстротата избухва във феерия от режещи късчета. Цветовете се посипват като първи сняг в краката ми.

Действие второ:
Така съм притиснала проклетото нещо към себе си, че ръцете ми са напълно изтръпнали. Имам чувството, че го държа от вечности. Дори не си спомням как изглежда. Толкова отдавна го стискам, че е останало само усилието да продължавам да го правя. Само още малко, още съвсем малко…. Кого заблуждавам? В това безвремие липсват краища и свършеци. Вече не чувствам нищо. Така ли изглежда бракът отвътре?

Действие първо:
В самотните безкрайности рисувам картини. Образ върху образ наслагвам извиращото от мен, докато измеренията се умножават, придобивайки нови реалности. Оживяла плътност, преливаща от цвят в цвят, искряща в светлината на залезите, пееща тоновете на сърцето ми… Извайвам всяка повърхност с цялата любов, която нося за четиринадесетте си години. Опиянена от чувствата губя представя за време и пространство. Цялата тази красота… Моята идеална връзка.



et cetera