Dreamingshewolf's Blog











Когато си бил жаден дълго време, си загубил усета за точното количество. И появата на първата глътка вода, колкото и бленувана, се оказва неочаквана, несъразмерна някак. Опитваш се да отпиеш колкото може повече… и се задавяш. Защото отваряш уста, за да поемеш всичко наведнъж, а гърлото ти се свива в спазъм. И можеш единствено да изхвърлиш водата навън… Но няколко капки са успели да се проврат през стегнатото гърло. Закашляш се. А после се нахвърляш на следващата глътка.

Отново и отново, следвайки порива на живота, опитваш да пиеш. Сякаш щурмуваш самотен връх във ветровит ден. Влагаш всичко от себе си… Докато в тялото ти се промъкнат достатъчно капки вода, за да утолят жаждата, да успокоят спазмите, да може животът да мине през теб. Едва след това намираш своята мярка, точното си количество…

Достатъчно е да има кой да ти подава водата и да те докосва нежно, за да ти напомня, че трябва и въздух да си поемаш.

Advertisements


Тази приказка дойде при мен, когато бях на осемнадесет. Преди няколко седмици я извадих от хранилището, изчистих я от паяжините, нагласих й къдриците и я споделям тук.

… И вятърът си имаше име. Но толкова отдавна никой не го беше произнасял, че и той самият го беше забравил.

Безименен, вятърът се скиташе по света в търсене на името си. Милваше лицата на децата, които си играеха из пълни със съкровища скривалища. Докосваше косите на младежите с искрящи очи, тичащи просто заради радостта от движението. Подпираше нестабилната походка на старците, прибиращи се към домовете си… Протягаше се към всеки срещнат с надеждата, че някой помни името му, че нечии устни ще го промълвят… Но малцина изобщо го забелязваха, а от тях никой не знаеше името му.

Имаше мигове, когато всичко му идваше в повече и вятърът се разгневяваше. Започваше да фучи из улиците, които внезапно опустяваха. Блъскаше по вратите и прозорците. Виеше из улуците и комините… Надявайки се, че хората ще си спомнят, че нечий глас ще го призове… Но никой не разбираше. Плашеха се от него и се криеха зад стените, заключваха вратите и плътно затваряха кепенците. А той оставаше да обикаля сам из поредния чужд град.

Понякога самотата му ставаше толкова голяма, че вятърът не можеше да я понесе. Събираше облаци и споделяше мъката си с тях, докато те не заплачеха вместо него… После, уморен и изтощен, той се скриваше в някоя пещера и се луташе из пустите й коридори. Докато поредната пещера му отеснееше и той отново се отправяше на път.

Ден след ден, година след година, вятърът се носеше по света търсейки поне някой, който помни. За да си спомни и той. Но всичките му дирения се оказваха напразни. Малко по малко вятърът спря да се надява и скъта копнежа дълбоко в себе си. Продължи нататък, защото само това можеше.

Но ето, че един ден по пустия, прашен път се появи човек. Той не подмина нататък, а спря. Протегна ръка и докосна вятъра, а устните му прошепнаха една дума…

Така, с многоточие, завърши приказката тогава. Трите точки, рисуващи очкаването на късчетата, които ще направят историята цяла. И сега те се наместиха в край, случил се по един много истински начин.

… „Здравей“, каза великият лечител, дошъл отдалеч.

А после двамата седнаха и заговориха – за минали неща, за смъртоносни заплахи, за избори, за връзки… И лечителят припомни на вятъра, че има място, откъдето той идва, място, на което принадлежи – неговия дом. Там, където е всичко за вятъра – защо е дошъл тук, какъв е, кой е… и истинското му име.

Заслушан в думите на лечителя вятърът за миг се озова у дома… Нòтка различна реалност.



{16/06/2013}   La Mariposa

buttefly womanПробуждащо се лято. Въздух, натежал от мед и ароматни билки. Обсипани в зелено ливади, накичили се с бели, розови, жълти, лилави цветове… Тишината е изпълнена с песента на щурци, жуженето на пчели, лая на лисици…

Стоя върху, между, насред това великолепие. Слънцето гали кожата ми. Вятърът развява косите ми. Устните ми докосват въздуха, отпивайки меда, който е навсякъде. Ръцете ми галят слънчевите лъчи. Краката ми се повдигат и, следвайки ритмите на лятото, се включват в танца му.

Стъпалото ми докосва земята. И от нея се надигат пеперуди. Десетки, стотици късчета белота. Понасят се с вятъра, рисувайки фигури през пространството около мен, във вселената в мен. Крилцата им докосват нежните крила на душата ми, предавайки ми своя порив.

Понасям се в танца със своите малки сестри. Аз съм La Mariposa – Жената-пеперуда, дошла от един друг свят. Всяка стъпка от танца ме води все по-навътре в Дивото. Протягам ръце и се отдавам на лятото.



Любовта няма минало време

Тя е звънтящото СЕГА



et cetera