Бродя из пустинята на собствената си лудост. Не знам откъде идвам. Не знам накъде отивам. Всяка посока е еднаква в пустинята…
Пространството е в изобилие. Ширнало се е от хоризонт до хоризонт. Бегло минаващо през жаркото слънце, сякаш застинало в безвремието. Пространство, протягащо се и прегръщащо безкрая.
Вътрешният ми свят се е разширил, за да може лудостта да се вмести в него до последната песъчинка. Тонове и тонове пясък. Всяка песъчинка – отражение на съвсем конкретна реалност.
Вглеждането в подробностите на някоя реалност прерязва сетивата ми. С мъка си поемам дъх и пускам песъчинката, успяла да ме бележи дори за този кратък миг.
Умът ми се опитва да се скрие сред пясъка, но отново и отново отскача към пространството, където е толкова празно. Празнота. Пустота. Лудост.
