Dreamingshewolf's Blog











{26/08/2014}   shattered

Действие четвърто:
Ръцете ми кървят, нарязани от хилядите парченца цветно стъкло, разсипани около мен. Късчетата блестят като току-що изровено съкровище. Но върху тях падат големите капки кръв и ме връщат към истината. Ехото от нараняващите му думи кънти из празнотата, резонирайки със сините фрагменти, напомнящи за цвета на очите му… Наситените капки кръв са единственият живот сред мъртвото великолепие на разтрошения стъклен сън.

Действие трето:
Малкото момиченце, което живее в мен, е прегърнало прекрасната цветна играчка, притискайки я до гърдите си. Лъчи светлина пробягват по различните повърхности, пораждайки усещането за случване. Момиченцето се взира в нея, стиснало я с целия копнеж на детството… Реалността, в облика на мъж-момче, протяга ръка към стъклената фигура. Силно разтърсване и пъстротата избухва във феерия от режещи късчета. Цветовете се посипват като първи сняг в краката ми.

Действие второ:
Така съм притиснала проклетото нещо към себе си, че ръцете ми са напълно изтръпнали. Имам чувството, че го държа от вечности. Дори не си спомням как изглежда. Толкова отдавна го стискам, че е останало само усилието да продължавам да го правя. Само още малко, още съвсем малко…. Кого заблуждавам? В това безвремие липсват краища и свършеци. Вече не чувствам нищо. Така ли изглежда бракът отвътре?

Действие първо:
В самотните безкрайности рисувам картини. Образ върху образ наслагвам извиращото от мен, докато измеренията се умножават, придобивайки нови реалности. Оживяла плътност, преливаща от цвят в цвят, искряща в светлината на залезите, пееща тоновете на сърцето ми… Извайвам всяка повърхност с цялата любов, която нося за четиринадесетте си години. Опиянена от чувствата губя представя за време и пространство. Цялата тази красота… Моята идеална връзка.

Advertisements


{08/05/2014}   в новото

За първи път съм тук. Непознатото се е надиплило, изпълвайки различните измерения с великолепие. Извира, прелива, танцува, рисува, докосва ме… След миговете на изумление замръзвам. Липсва референтната рамка, в която да се наместя удобно.

Онази част в мен, която държи да контролира всичко, трескаво се оглежда за наръчника с инструкциите. Такъв липсва. Пребърква набързо багажа, с който съм дошла.  Останали са няколко страници от стария наръчник. Разтваря ги с въздишка на облекчение. Разстилат се непознати символи… ааа… китайски?.. арабски?.. някой мъртъв език?

Паниката вече се е просмукала под кожата и започва да играе на стражари и апаши с белите кръвни телца. Оцеляващата част конвулсивно се пресяга към етажерките на паметта и награбва от там заучените от наръчника цитати. Започва да ги изстрелва във всички посоки. Дано успее да задържи на разстояние всичко, докато…

С изумление наблюдавам мини войната, запълнила цялото ми внимание. Поемам дълбоко въздух и издишам. Да. Оглеждам се навън, където животътпростое

 



Branches of an Almond Tree in Blossom by Vincent van GoghВ отговор на коментар за красотата на белите цветчета, падащи от дърветата, ме отнесе към среднощна поезия. Поглеждам навътре и изваждам едно преживяване от каталога с красиви цъфтящи дървета. Разглеждам го, помирисвам го, усещам го с кожата си, с краката си… Отварям сърцето си и го поемам в неговата тоталност.

Цъфтящото дърво, протегнало се между земята и небето. Малките бели цветчета, танцуващи на непозната вълшебна мелодия. Вятърът, който ги носи в различни посоки. Ароматът, изпълващ въздуха и насищащ тук-и-сега-то. Земята, очакваща белите си гости. Соковете, свързващи всичко в едно. Камъчето, заседнало в обувката на преживяващия… Съвършеният миг.*

В един от съвършените ми мигове белите цветчетата винаги падат от дърветата. Вечността живее в мен точно до времето.

* С благодарност към Тери Пратчет и ‘Крадеца на време’



{29/01/2014}   крехкост

Отломките от това, което съм мислела, че съм… че трябва да бъда… от мечтите ми… лежат пръснати наоколо. Седя сред тях и се опитвам да ги събера, трупайки ги на купчина пред себе си. Но от докосването ми късовете се разпадат на все по-малки парчета, докато накрая са само песъчинки, изтичащи между пръстите ми. Разтварям уморените си, празни ръце.

Вече няма за какво да се хвана. И усещам как се разплитам… Нишка след нишка се отделят от мен, оголвайки ме. Образът, който съм градила всичките тези години изтънява с болезнена яснота… разпада се като миража, който винаги е бил. Още една нишка е изтеглена и се стопява в небитието, оставайки ме по-… отворена… присъстваща… съзнаваща.



{27/01/2014}   състрадание

В мен плахо започна да разтваря листенца състраданието. И някак внезапно се озовах сред хиляди същности…

Най-близо са тези от сегашния живот – мъжкараната, осъждащата, дебелата… грижовната, смирената, любящата… Протягам се към тях и от мен се излива светлина. Светлина, струяща от сърцето ми. Течаща към всички тях. Изпълваща ги. Отключваща тяхната собствена светлина.

Зад тях са онези от другите животи – черният маг, изоставената съпруга, мрачната владетелка… Докосвам всеки един от тях. Усещам техните страхове, тъмнина, объркване, отчаяние. Прегръщам ги и те поемат през мен, нататък, в светлината.

Сред тях са и воинът, лечителката, любимата. От тях през мен потичат любов, благодарност, доверие, приемане. Разширявайки пространството в мен и добавяйки нови измерения на реалността тук-и-сега.

Сърцето ми се отваря и поема в себе си всички тях. Кръгът се изпълва, превръщайки всяко безусловно приемане в стъпка към осъществяването… А отвъд стои Просветленият.

*Благодаря на човека, с когото направих първата стъпка… с цялото си любящо и живо сърце.



{08/01/2014}   освобождение

Тъмнината и тишината ме обгръщат отвсякъде. Лежа сред страховете, натрупани в подземието на моето аз. Толкова са много – накъдето и да се протегна, докосвам някой от тях. Всичко тук долу е потайно, приглушено някак. Сякаш допирам ухо до преграда, за да уловя откъслечни думи от разговор, воден от другата страна.

Следвайки копнежа на душата си, протягам сетивата си във всички посоки. Усещането е за разтваряне на криле. Отпускам се. Още. И още… ‘Да бъде светлина’. И сферите – въплъщението на страховете ми – избухват. Всепоглъщаща експлозия в бяло, продължила една вечност. Издига ме нагоре… и навътре.

Рея се из освободеното от взрива пространство. Новороден космос, разтворил се като вълшебен цвят, за да поеме целостта на съществуванието. Около мен ярко светят звездите на осъзнаванията, лежали заключени в страховете ми. Свободни. Блестящи. Благословени.



Ядосана съм. Гневът, този червен дракон, е превзел крепостта на съществуванието ми. Червеното изпълва вътрешното ми зрение. Капитулирала съм тотално. Чувствам как драконът се носи из залите на спретнатата ми вселена. Люспите му помитат трупани с векове мисли, вярвания, спомени. Победният му рев ехти из отдавна забравени пространства.

Слизам в дълбоките подземия, търсейки покой сред тъмнината. Забързаният ми ход е прекъснат внезапно. Препъвам се из различни по големина вещи, които не аз съм оставила там (а дали?). Постепенно привиквам към тъмнината и виждам купчини яйца. Като плодове, нападали от прокъсания кош на моя ум, наоколо лежат пръснати драконови яйца.

Вглеждам се внимателно в драконовите яйца – придобилите вещественост мои страхове, захвърлени извън взора ми. Твърде заета с битките навън, удобно съм ги пренебрегвала. Трупали са се едно върху друго, докато напрежението е преминало точката на поносимост. И някое от тях се е излюпило, разтворило е криле и сега вилнее из мен.

Докосвам внимателно едно яйце. Усещам живота, затворен в него. Пулсиращ. Зовящ. Истински. Прегръщам го внимателно, много нежно. С цялата си любов го придърпвам в мен, поемайки същността му… Позволявайки семето на осъзнаването да покълне в градината на душата ми.

Седя в благодатната тъмнина, сливайки се с драконовите яйца. Около себе си, в себе си, усещам как драконът разчиства пространствата, за да може да влезе светлината. И да дари живот.



В огледалото виждам своето усмихнато отражение. Очите ми светят, широко отворени в онази почуда на пълното разтваряне пред някого. Той седи до мен. Прегърнал ме е с една ръка, а другата е сложил върху обърнатите ми нагоре длани. Лицата ни са като два слънчогледа, открили слънцето в този отсреща. Очите му с цвят на синева сякаш усилват светлината, извираща от мен. Телата ни нежно се приближават, следвайки музиката на душите. Дъхът му раздвижва къдрица от косата ми. Толкова близо…

Толкова близо до повърхността пред мен съм, че топлината от тялото ми я замъглява. Дланите ми са като залепени – едно отрязано протягане. В този миг осъзнавам, че това не е огледало, а прозорец в обгърналата ме стена. Прозорец към друга реалност…

Това странно, малко скимтене от гърлото ми ли идва?

* (във философията на Платон) доктрината, че възприятието и познанието на детайлите е възможно, защото съзнанието е видяло универсалните форми на всички неща в предишно безтелесно съществувание



DNA-strand-background-1Шамани, вещици, лечители. Дъщери, бащи, баби. Жреци. Куртизанки. Дядовци. Творци. Отшелници. Воини. Земеделци. Синове. Поети. Мъченици. Любими. Мечтатели. Ловци. Майки. Скитници… Толкова много животи. Безкраен поток наситено съзнание. Мъниста от светлина, сплетени в красива огърлица… Аз ли живея всички тези животи? Да/Не. Отвъд дуалността възможното и невъзможното се сливат.

Черно, червено, бяло. Nigredo, rubedo, albedo. Тъмното разтваряне, жертвоприношението, възкресението… Етапите на инициацията*… Случващи се понякога в един единствен живот. Друг път разтеглени в столетия… Времето е толкова крехко понятие… Отново. Отново. Отново… Пулсът, туптящ в ушите ми.

Безкраен низ осъзнавания… Животи на слизане в мрака. Животи-жертвоприношения. Животи на скитане из Долната земя. Животи на изкачване към светлината. Животи в светлината… Толкова много хора, животи, преживявания. Толкова много светлина и любов. Протягам ръка и докосвам едно от мънистата на тази Божествена огърлица, потапяйки се в съвършенството.

* Чудесно разказано от Клариса Пинакола Естес в ‘Бягащата с вълци’



Тази приказка дойде при мен, когато бях на осемнадесет. Преди няколко седмици я извадих от хранилището, изчистих я от паяжините, нагласих й къдриците и я споделям тук.

… И вятърът си имаше име. Но толкова отдавна никой не го беше произнасял, че и той самият го беше забравил.

Безименен, вятърът се скиташе по света в търсене на името си. Милваше лицата на децата, които си играеха из пълни със съкровища скривалища. Докосваше косите на младежите с искрящи очи, тичащи просто заради радостта от движението. Подпираше нестабилната походка на старците, прибиращи се към домовете си… Протягаше се към всеки срещнат с надеждата, че някой помни името му, че нечии устни ще го промълвят… Но малцина изобщо го забелязваха, а от тях никой не знаеше името му.

Имаше мигове, когато всичко му идваше в повече и вятърът се разгневяваше. Започваше да фучи из улиците, които внезапно опустяваха. Блъскаше по вратите и прозорците. Виеше из улуците и комините… Надявайки се, че хората ще си спомнят, че нечий глас ще го призове… Но никой не разбираше. Плашеха се от него и се криеха зад стените, заключваха вратите и плътно затваряха кепенците. А той оставаше да обикаля сам из поредния чужд град.

Понякога самотата му ставаше толкова голяма, че вятърът не можеше да я понесе. Събираше облаци и споделяше мъката си с тях, докато те не заплачеха вместо него… После, уморен и изтощен, той се скриваше в някоя пещера и се луташе из пустите й коридори. Докато поредната пещера му отеснееше и той отново се отправяше на път.

Ден след ден, година след година, вятърът се носеше по света търсейки поне някой, който помни. За да си спомни и той. Но всичките му дирения се оказваха напразни. Малко по малко вятърът спря да се надява и скъта копнежа дълбоко в себе си. Продължи нататък, защото само това можеше.

Но ето, че един ден по пустия, прашен път се появи човек. Той не подмина нататък, а спря. Протегна ръка и докосна вятъра, а устните му прошепнаха една дума…

Така, с многоточие, завърши приказката тогава. Трите точки, рисуващи очкаването на късчетата, които ще направят историята цяла. И сега те се наместиха в край, случил се по един много истински начин.

… „Здравей“, каза великият лечител, дошъл отдалеч.

А после двамата седнаха и заговориха – за минали неща, за смъртоносни заплахи, за избори, за връзки… И лечителят припомни на вятъра, че има място, откъдето той идва, място, на което принадлежи – неговия дом. Там, където е всичко за вятъра – защо е дошъл тук, какъв е, кой е… и истинското му име.

Заслушан в думите на лечителя вятърът за миг се озова у дома… Нòтка различна реалност.



et cetera