Dreamingshewolf's Blog











{26/07/2017}   непосилно

Не знам как да спра да те обичам. Това е отвъд силите ми на супер жена…

Не знам как да спра да те обичам. Спомените за теб са вълните на океана, играещи си с брега. Идват и се оттеглят. Тръгват си и връхлитат обратно…

Не знам как да спра да те обичам. Може би не трябва. Да знам. Да спра. Да те обичам.

Advertisements


Ето, че отново ме засърбяха ръцета да пиша. И отново ми се пише за големи неща. Kакво ли е по-голямо от приказките за една разказвачка на приказки? Е, оказа се че има – откровенията.

За една разказвачка светът е изграден от приказки. Те са навсякъде около нея – огрявани от слънцето или прошепнати на нечие ухо…  носени от вятъра или изкрещяни срещу смълчания свят… весели или тъжни… кратки или дълги. За възприятията на разказвачката всичко се превръща в приказка – както това, което се случва с другите, така и това, което изпълва вътрешния й свят. Тя диша приказки, пие приказки, храни се с приказки. Приказките са като разноцветни перли*, с които тя си играе, преподреждайки ги в нови и красиви пана.

И това е толкова увлекателно, че понякога разказвачката забравя, че това е игра и започва да пресъздава приказките в реалност. Казва си: ‘Че какво е реалността, ако не една по-голяма и по-сложна приказка?’. И приказките, които разказва събират реалност, пренареждайки света, в който тя живее. Защото думите имат сила. И колкото по-голяма е дарбата на разказвачката, толкова по-реални са приказките, които тя сътворява. Постепенно те я обгръщат, докато тя забрави реалността и се остави да бъде носена в Безкрайната Приказка**…

И тогава, в дълбините на съня, създаден от приказки, разказвачката усеща разтърсване. Като далечно повикване, когато си заспал дълбоко. Като внезапно дръпване, когато си се отдал на мислите си, забравяйки тялото си да се скита безпризорно… Разказвачката преживява единственото, което може да разкъса паяжините, изтъкани от приказки – откровението. И тя замира, защото откровението е отвъд думите, с които тя се е обградила. Разказвачката отваря очи и после… ги отваря отново***.  Светът се разтваря пред съществото й с всичките си багри, с цялата си любов и светлина. И тя се разтваря за света, отдавайки му се безрезервно.

 

*играта на стъклени перли е чудесно описана от Херман Хесе – един знаменит разказвач

**или Приказка без край, както я е кръстил Михаел Енде

***с благодарност на любимия ми Тери Пратчет, който разказва забавни приказки по един красив начин



et cetera