Dreamingshewolf's Blog











{21/11/2013}   синтаксис

Синтаксисът

Един човек, загледан в своите уравнения,
твърди, че Вселената имала начало.
Имало Голям взрив, казва той.
Експлозия на експлозиите — и Вселената се родила.
И тя се разширява, казва той.
Дори изчислил продължителността на живота й:
десет милиарда обиколки на Земята около Слънцето.
Цялото земно кълбо възторжено го аплодира;
до един приемат, че неговите изчисления са наука.
На никого и през ум не му минава как допускайки,
че Вселената има начало,
човекът просто отразява синтаксиса
на майчиния си език;
синтаксис, който изисква начало — като раждането.
развитие — като съзряването,
и край — като смъртта.
Вселената има начало
и тя остарява, уверява ни човекът,
и ще умре, както умират всички неща.
както и сам той е умрял,
след като потвърдил математически
синтаксиса на майчиния си език.

*****
Другият синтаксис

Наистина ли Вселената има начало?
Вярна ли е теорията за Големия взрив?
Това не са въпроси, макар и да звучат така.
И дали синтаксисът, който изисква начало,
развитие и край, е единственият синтаксис,
който съществува?
Това е същинският въпрос.
Има и други видове синтаксис.
Един от тях например изисква да се приеме като факт
съществуването на различни варианти интензивности.
При този синтаксис нищо не започва и нищо не свършва;
при него раждането не е точно определено събитие,
а специфичен вид интензивност,
същото важи за съзряването, същото и за смъртта.
При този синтаксис човекът, вглеждайки се в своите
уравнения, открива, че е изчислил достатъчно много
варианти на интензивности,
за да заяви авторитетно,
че Вселената никога не е имала начало
и никога няма да има край,
>а че е преминала, преминава и сега и ще преминава
през безброй колебания на интензивността.
Този човек съвсем спокойно може да заключи,
че самата Вселена
е колесница на интензивността
и човек може да се качи на нея,
за да пътешества през нескончаеми промени.
Той ще стигне до всички тези
и до много други,
без може би никога да осъзнае,
че само потвърждава
синтаксиса на майчиния си език.

Карлос Кастанеда, ‘Активната страна на безкрайността’

Advertisements


{19/07/2012}   Любовта

Любовта е това, с което сме родени. Съзнателното й опознаване, изпитването й към нас и към другите, е смисълът на живота. Смисълът не е в нещата, той е в самите нас. Любовта е в нас. А дали ще обичаме или ще заключим сърцата си е духовен избор, който правим всеки ден, всеки миг…

Мариане Уилиамсън, „Завръщане към любовта“



Най-дълбокият ни страх не е, че сме неадекватни. Най-дълбокият ни страх е, че сме неимоверно могъщи. Нашата светлина, а не нашият мрак ни плаши най-много. Питаме се: „Кой съм аз, че да бъда блестящ, великолепен, талантлив и невероятен?“ Всъщност кой си, че да не бъдеш? Ти си дете на Бог. Да се правиш на нещо по-малко от това, което си, не е от полза за света. Няма нищо просветлено в това да се свиваш, за да не се чувстват неуверени другите в твое присъствие. Всички ние сме създадени, за да блестим, точно като децата. Родени сме, за да проявим славата на Бог, който е в нас. Това не е само в някои от нас; то е във всички. И когато позволим на собствената си светлина да засияе, ние несъзнателно даваме на хората позволение да сторят същото. Когато се освободим от собствения си страх, нашето присъствие автоматично освобождава другите.

Мариане Уилиямсън, „Завръщане към любовта: разсъждения върху принципите на Курса по чудеса“



{27/09/2011}   Осъзнаване
Ставам сутринта.
Излизам от къщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.

На следващия ден
излизам от къщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея.

На четвъртия ден
излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си и
въпреки това,
не виждам трапа и падам в него.

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя, гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това,
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци...
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по-удобно
да вървя...
по отсрещния тротоар.
Хорхе Букай, "Приказки за размисъл"


А при посвещаването на мъртвите ще се случи следното: старият сън в ума ви ще умре завинаги. Да, ще си спомняте за паразита – за съдника, за жертвата и за предишните си убеждения – но паразитът ще е мъртъв.

Когато живеем в съня на планетата, все едно вече сме мъртви. Но който оцелее след посвещаването на мъртвите, получава най-прекрасния дар: възкресение. Да възкръснем означава да се изправим из мъртвите, да бъдем живи, отново да бъдем самите себе си. Да възкръснеш означава да бъдеш като дете – да бъдеш див и свободен. Но с известна разлика. Разликата е, че свободата е съпроводена от мъдрост, а не от невинност. Способни сме да се отърсим от опитомяването, да станем отново свободни и да излекуваме умовете си. Предаваме се на ангела на смъртта, знаейки, че паразитът ще умре, а ние ще продължим за живеем със здрав ум и съвършен разум. Тогава ще сме свободни да използваме собствения си ум и да управляваме собствения си живот.

Ето защо толтеките смятат, че ангелът на смъртта е наш учител. Той идва при нас и казва: „Разбираш, че всичко, което съществува, е мое, не твое. Къщата ти, партньорът ти, децата ти, колата ти, кариерата ти, парите ти – всичко е мое и мога да си го взема винаги, когато пожелая, но засега можеш да го използваш“.

Ако приемем ангела на смъртта, ще бъдем вечно и винаги щастливи. Защо? Защото той премахва миналото, за да позволи на живота да продължи. От всеки минал момент ангелът на смъртта взима мъртвата част и ние продължаваме да живеем в настоящето. Паразитът иска да носим миналото със себе си и затова е толкова тежко да бъдеш жив. Нима можем да се радваме на настоящето, когато се опитваме да живеем в миналото? Защо да носим товара му, когато мечтаем за бъдещето? Кога ще живеем в настоящето? Това ни учи да правим ангелът на смъртта.

Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения или Практическо ръководство за лична свобода“



et cetera