Някога, в един друг живот, ми поставиха задача да опиша ситуацията, в която излизайки от гората се озовавам на една ливада, a на нея има кон. Тогава видях как пред мен се ширва зелена ливада, на която язди огромен черен жребец. Вятърът развява гривата му, мускулите му се движат изящно под копринената кожа, изглеждаща почти синя на слънчевите лъчи. От него се излъчва сила и изящество, спиращи дъха. А аз застивам в края на гората, омаяна от гледката, пиеща с очи красотата. Стоя там и не помръдвам, страхувайки се да привлека вниманието му… копнеейки той да ме забележи.
Тук-и-сега, в този живот, отново излизам от гората. Конят е същият. Огромен черен жребец, чиято красота изпълва съществото ми с възхищение. Отново спирам в края на ливадата. Но сега всичко е различно, защото страхът липсва – останал е в онзи, другия живот. Мястото му е заето от безусловното доверие в себе си и в живота. Усещам как от мен се излива любовта, която съм и ме свързва с жребеца, който лети из зелената ливада. Красотата му е отражение на моята. Моята красота е отражение на неговата…
Жребецът обръща глава и ме вижда. Застива за миг, а след това, привлечен от онова, което е отвъд нас, се приближава. Все още стоя без да помръдвам, но съществото ми се е отворило изцяло, потопено в любовта и светлината… Главата на жребеца се навежда и ме докосва нежно. Протягам ръка и погалвам челото му, усещайки как тялото му излъчва живот и сила. Стоим, застинали в живата картина на цялостта, а кръговратът на любовта се затваря около нас, през нас… После той обръща глава, подканяйки ме. Прегъва предните си крака, за да мога по-лесно да го яхна. Следвам порива, който ни е събрал. Краката ми обгръщат широкия му гръб. Жребецът се изправя. Политаме…
Животът започва отново.
